Международната организация на труда представя историите на успешно реализирали се личности, които въпреки затрудненията, които им създават някои техни увреждания, могат да бъдат добър пример за последователност, упоритост и постигнати цели. В мултимедийната платформа Voices се разказват човешки истории от първо лице.

Представяме ви разказа на 28-годишната Елена Епури от молдовската столица Кишинев. Тя работи във фирма за електронни сензорни системи. Обича ориенталските танци, а преди време мечтата й е била да бъде танцьорка, но й поставят диагноза детска церебрална парализа. Въпреки това, не се отказва да бъде пълноценна част от обществото, в което живeе. След като завършва гимназия, преминава компютърни курсове и учи три години в колеж, за да стане служител на пощенските услуги.

„Сблъсках се с първите проблеми, когато започнах да търся работа, защото работата в пощенската служба, за която кандидатствах, включваше доставка на големи, обемисти и тежки колети. Трябваше да ги взема от рафтове, които бяха високо, което за мен беше проблем, защото ми е трудно да се качвам по стълбите. Човекът, който отговаряше за този отдел, ми каза: „Вижте, не можем да ви наемем, защото при нас е така. Трябва да потърсите по-голяма поща, където всеки работник има само един процес, за който да се грижи “ Но когато опитах работа в по-голяма поща, транспортът беше проблем, особено през зимата. Беше ми твърде трудно дасе придвижа до там.

За известно време се отказах да мисля за работа. Останах вкъщи и единственият ми източник на доходи беше пенсията ми за инвалидност. Баща ми също ми помагаше, когато имаше работа, но когато нямаше, беше меко казано трудно.

Животът ми се промени, когато се появи прекрасното ми дете Максим. Тогава разбрах, че ако аз не му  осигуря необходимите неща, за да живее нормално, никой няма да го направи. И така, започнах да търся нова работа. Много исках да работя и приятелите ми ми предложиха да отида в Националната агенция по заетостта. Когато отидох, ме попитаха какво наистина искам да правя и какво мога реално да работя. Те наистина ме изслушаха и разбраха това, че имам нужда от работа, която не изисква да се движа много. Когато ми се обадиха и ми казаха за фирма, която ще бъде готова да ме наеме, аз казах: „Какво? Наистина?!!“ Бях много щастлива, защото ми дадоха шанс, който не исках да пропусна. Отидох на интервюто в Steinel Electronics и бях наета още същата седмица. Почувствах, че съм на седмото небе, когато се върнах у дома с първия си трудов договор в ръка. Имах чувства на вълнение и надежда, които бяха съвсем нови за мен.

Никога не пропускам работен ден. В миналото, когато си търсех работа, работодателите бяха скептични заради физическите ми затруднения и се съмняваха в липсата ми на трудов опит. Освен това, липсата на адаптации на работното място или дългите разстояния за пътуване до работното място ми попречиха да намеря работа.

Голямо предимство при сегашната ми работа е, че ми осигуряват транспорт. Ако трябваше да се справя сама, ще трябваше да сменям две, може би три вида на обществен транспорт и да ходя пеша, което не е по силите ми.  Моята проходилка не е лесна за използване, защото е тежка и трябва да я вдигна, да я стисна и да я бутам. И след като се започна работа, трябва да имам сили, за да мога да приключа задачите си. Така че предлаганият от тях транспорт е от ключово значение.

Работното ми място е пригодено за моите проблеми с мобилността и се радвам за това. Ако имам нужда от нещо и изляза с предложение, те търсят възможните решения. Работодателят ми е адаптирал тоалетните, за да са по-лесно използваеми за мен  – вратите се отварят автоматично със сензор за движение. 

Това, което ми харесва е, че тази работа ми дава възможност да се срещам с нови хора, да общувам всеки ден и да създавам нови приятели. Имам увреждане и не се чувствам неудобно, че не съм като всички останали. Щом всички можем да работим, това означава, че всички сме еднакви. 

Работодателите не трябва да се страхуват да наемат хора с увреждания. Как иначе работодателят може да знае на какво е способен един човек с увреждане, ако не му даде шанс? Дайте на хората с увреждания да опитат, дайте им тази възможност. Виждала съм и други хора с увреждания в нашата компания. Те са хора с голямо сърце. Добри са, винаги са готови да окажат помощ. 

За мен тази работа е като втори дом. Въпреки проблемите, които имам, аз съм силна и мога да се грижа за детето си и за себе си.

Заетостта е нещо повече от заплата. Става дума за постигане и поддържане на независимост и самочувствие. Нещата се промениха през последните две години. Имам работа и Максим отново има майка, пълна с красиви мечти. Една от мечтите ми вече се сбъдна, имам работа, а сега се сбъдва друга, много различна – Максим е добър в танците и по-конкретно в брейкденса.

Има много, различни начини, по които можем да видим мечтите си сбъднати!„